Представи си една спокойна делнична вечер.
Вечерята е сготвена, децата са изкъпани, в къщата ухае на домашна баница и гювеч. По някое време входната врата се отваря и зад нея се подава уморено, но щастливо лице на млад мъж. Жената сервира вечерята и цялото семейство сяда на масата, за да сподели преживяванията си от деня. Децата разказват за успехите и трудностите в училище, мъжът не пропуска да изпее една-две истории за гадните шефове и лошите полицаи по пътищата и ето че идва и редът на жената. Денят й щеше да е както всеки друг, ако… не се беше развалил злощастният бойлер. Тя със забавна ирония споделя как, прибирайки се от работа, се забързала да се изкъпе и да се захване с вечерята, но в момента, в който пуснала топлата вода, бойлерът „умрял“.
И тук се започва. Върху веселото лице на мъжа на мига се появява дълбока бръчка между веждите, той става като опарен от масата, започва да рови в чекмеджето с инструментите, хваща един ключ, хваща отвертка, насочва се към банята и без да пропусне да измърмори 2-3 пъти, стартира „големия ремонт“. Докато тече процесът, от банята без дълги прекъсвания долитат гръмки обвинения към шефовете, държавата, майките, бащите, тъщите, съпругата и всички жени по света.Забележете, жените в тези словесни излияния са безчувствени същества, които стоварват проблемите си върху мъжете и искат те да ги разрешават на мига.
Докато присъствах на тези концерти почти ежеседмично във възрастта, в която вече си давах сметка за динамиката на връзката между моите родители, така и не успях да проумея как майка ми – най-обикновена женица, беше овладяла телепатията. Нито веднъж не съм я чула да каже: „Слави, кафемелачката ни се развали. Би ли я поправил.“ Но въпреки това, при едното споменаване на нещо развалено, счупено, нередно… той се втурваше да я спасява, като че ли някой му говореше: „Направи го,иначе светът ще рухне тук и сега.“
Този момент от отношенията им ми се струваше глупав, дължащ се на липса на нормална комуникация, но само до момента, в който самата аз не срещнах няколко подобни мъже. Всички те, при споменаване на проблем или затруднение, се изправяха на пръсти и заставаха в бойна готовност, за да ме спасят. А аз? Аз почти никога нямах нуждата някой да разрешава каквото и да е вместо мен. Това, за което жадувах, беше да се оплача, а той да ме изслуша, без да се прави на „рицар на бял кон“.
Към днешна дата срещам тази динамика във връзките между мъжете и жените на всяка крачка. Тя му се обажда да сподели за затрудненията с работата, а той все едно чува: „Пожар, умирам, спаси ме, помогни ми!“ Чувайки „гадно ми е тук“, „не се чувствам щастлива“ или „изтощих се“, мозъкът му изпада в паника, започва да работи на безумни обороти и изважда поне 3 възможни решения накуп. Дали това ни помага? На мен не. Натоварва ме, кара ме да се чувствам неразбрана, нечута и гневна.
Наскоро и аз като жените, за които говоря, се озовах в подобна ситуация. След малък, но фрустриращ инцидент в университета изпитах непреодолима нужда да се обадя на съпруга си, за да го споделя.
– Ало, пиле, случи се нещо гадно.
– Какво има?
– Лалалаааа, ла ла ла лаааа, ла лаааа ла ла – запявам аз.
– Така ли? – чух по-събудения му глас. – Ами сега какво да правим? Ъ-ъ-ъ, мога да звънна на оня и оня или можем да направим това или онова. Чакай, чакай да помисля.
По гласа му познавам, че вече прехапва долната си устна от леко притеснение и започва да щипе дясната си вежда.
– Знаеш ли, измислих го – изстрелва той, – ще ти звънна след половин час.
– Найден – прекъсвам го, – не искам да измисляш нищо, звъннах ти, защото исках да се оплача.
– Ами… – чувам озадачения му глас от другата страна на линията, – значи не искаш да ти помогна? И не искаш и решение?
– Исках само да ме изслушаш.
– А? Така ли? Хъм – добавя с изненада. – Добре тогава.
По всичко личеше, че е очаквал да чуе каквото и да е, но не и последното.
Такъв изход от ситуацията на повечето мъже им изглежда много лесен, а подходът – безумно непродуктивен. Че кой би споделял проблемите си „ей така“? Невероятно, но факт – на мъжете, които след първата дума се втурват да ни спасяват или да ни се карат, и през ум не им минава, че просто имаме нужда да споделим. Отговорът на въпроса ЗАЩО реагират по този начин се крие в дебрите на подсъзнанието и очакванията, които си слагат като клеймо. (Но това ще е темата на някоя друга статия.)
Ако в момента до себе си имаш такъв представител на силния пол, без значение дали ти е мъж, гадже, колега или баща, знай – има надежда. И ако трябва да запомниш едно нещо от прочетенто до момента, нека да е следното – преди да споделиш с него каквото и да било, първо си задай въпроса: „Искам ли да ми помогне или просто искам да излея мислите си?“ Ако е първото, кажи: „Имам нужда от помощ, съвет, решение или мнението ти по този въпрос.“ Ако е второто: „Случи се нещо гадно, искам просто да ти се оплача. Имаш ли нещо против?“
Обещавам ти – ако спазваш горното правило, животът ти изведнъж ще стане много по-лесен. И друго – същото важи и за много отговорните приятели жени 🙂
Искрено ваша,
