Дай си Време…

Да се смееш, да плачеш, да се радваш, да тъгуваш, да скърбиш, да се сбогуваш, да срещнеш отново… Напоследък все това си повтарям. Дай си време!

Всяка емоция има нужда от време, за да бъде изживяна и да дойде следващата. Преди не мислех така. Мислех, че като смета емоциите под леглото, всичко ще е наред. Пъхах главата си под масата, без да си давам сметка, че дупето ми стърчи навън. Когато решавах, че е минало достатъчно време и мога да изляза от прикритието си, се оказвах в насипно състояние. Мъката си беше мъка и нищо по-различно. Стоеше си като отворена рана в мен и се взривяваше като бомба всеки път щом нещо от външния свят я докосваше. Давам пример с мъката, защото тя е моето коварно дяволче, но това важи за всяка емоция. Даже и за радостта. И тя е истинска и от сърце и има смисъл, ако е навреме.

Не знам защо, но колкото повече бързам, толкова повече бърза и времето. В такива моменти въобще не ми стига, все закъснявам и пристигам изтормозена, запъхтяна и нервна. Сигурно е някакъв физичен закон, но така и не я разбрах тази физика. Разбрах обаче, че, ако съм спокойна и не препускам през живота си, времето се забавя. Дава ми време да го настигна. Да съм навреме.

Не случайно са ни дадени 40 дни да скърбим, когато изгубим някого. (И нещо, защото и мечта да изгубиш, пак боли.) Но кой ти плаче 40 дни. Няма време за болката. А и по-голямото мъжество е да вирнеш глава, да обърнеш гръб на сълзите и да потънеш в работа. А най-добре да отхвърлиш работата на целия офис. За да ти олекне.

Глупости. В такива моменти онова клише, че работата няма свършване, изобщо не е валидно. Точно в такива моменти работата свършва, офисът затваря и трябва да се прибереш у дома, където всяко парченце енергия напомня какво и кого си изгубил. Ами тогава? Ако ще и сто пъти да повториш упражнението, вечерта е все същото – мъката се сгромолясва с такава сила върху ти, че даже да дишаш не можеш. С мен така се случи. Изгубих, денем работех за трима, вечер плачех за трима. Пристрастих се към работата и към болката.

Затова сега си повтарям ДАЙ СИ ВРЕМЕ. Поне 40 дни. Наистина не са случайни тези 40 дни. В нашия фолклор това е магично число и присъства в обредите ни и за раждане, и за смърт. Порових се в интернет и прочетох, че това е число на очакването, на подготовката, на изпитанието или наказанието. В Библията най-важните събития се свързват с него: Саул, Давид, Соломон царуват 40 години. 40 дена трае потопът. Бог призовава четиридесетгодишния Моисей. Възкръсналият се явява през четиридесетте дена, предхождащи Възнесението. 40 години се скитат неверните евреи из пустинята, четиридесет дена вали непрестанен дъжд, за да накаже грешното човечество. Иисус бива заведен в Храма четиридесет дена след раждането си, излиза победител след четиридесетдневно изкушение. Четиридесет часа е в гроба, след което възкръсва…. И т.нат.

Според психоаналитика Рене Аланди това число бележи завършека на един цикъл, но цикъл, който се стреми не към обикновено повтаряне, а към цялостна промяна, преминаване към един друг вид действие и живот…

Затова сега не спирам да си повтарям. Дай си време! Колкото е нужно. Следвай чувствата си. Не ги притъпявай, не ги подменяй, не се прави, че ги няма, не търси пряк път през тях. Дай си време.

И дай време на цикъла да започне, да те поведе през всички планини и пещери и когато стигнеш до деветото царство… там ще те чака чудото.

 

 

 

автор на текста: Сашка Александрива

източник: Facebook

снимка: Pinterest

No Comments Yet

Leave a Reply

Your email address will not be published.