Отново се повтаря! Същата сутрин, същите проблеми, същото напрежение и същата топка в стомаха ми. Дъщеря ми отново се цупи, сърди се, тръшка се, обвинява ме, и естествено закъсняваме за училище. Сина ми се сърди, че “заради сестра ми пак ще закъснеем”, дъщеря ми пищи, че не искам да я изслушам, аз бързам да направя сандвичите (естествено изгарям първите и трябва да сложа втори), има разхвърляни дрехи навсякъде, сълзи се леят като из ведро, мирише на изгорял хляб… Заставам в средата на всичко това и поглеждам хаоса около мен. Не искам да съм в хаос! Искам да съм подредена, децата да са измити, облечени и усмихнати, да съм приготвила най-вусните сандвичи на света без да съм ги изгорила, да съм усмихната и щастлива майка на едни щастливи и красиви деца. Само тогава ще се почуствам като майка, която се е справила! А не както сега – в стомаха ми се е настанила трайно една емоционална топка, която ми пречи да дишам, пречи ми да се усмихна, да се зарадвам… Чуствам се като майка, която се е провалила… Заради сълзите на дъщея ми, заради синята буза на сина ми – резултат от училищен бой с топки, заради нервните изблици на дъщеря ми и постоянното й главоболие, заради това, че сина ми почти не се наспива нощем, защото се буди и сомнамбулства, заради всичкото това се чуствам не-справила се майка. Гади ми се! Отново се провалих! Отново нещо не направих както трябва! А най-гадното е, че се чувствам адски безсилна и изобщо не знам как да се справя.
Тръгваме за училище. Някак си сме успели да овладеем хаоса и да тръгнем. Държа дъщеря ми за ръка и се чувам глухо да казвам, като че ли собствения ми глас идва някъде от далече, че ме кара да се чувствам гадно сутрин, и че деня ми започва с лошо настроение и това е заради нея. Вътрешно започвам да се обвинявам за това, че я карам да се чувства виновна. Буцата в стомаха ми расте и застрашава с размерите си, стига до гърлото ми и ме хваща, усещам парене в очите си и как сълзите искат да излязат. Преглъщам ги някак си. Казвам си, че това е просто една сутрин и тя ще мине. Но знам, че не е така, че проблема ще продължи, защото аз съм тази, която трябва да се промени вътрешно, но се чувствам толкова безсилна.
Връщам се след като съм ги оставила, но с тях не съм оставила и емоционалната топка в стомаха ми, нося си я със себе си, а тя вече се е разпростряла в цялото ми тяло. Стиска ме за гърлото и насълзява очите ми. В този момент усещам слънцето по лицето си. Затварям очи и се оставям на усещането. Отново бавно започвам да виждам картина след картина в главата си – дъщеря ми плаче на дивана, сина ми с насинената буза и насълзените очи, прегледа при доктора, заради нервните кризи на дъщеря ми, сина ми, който се разхожда през нощта и плаче… Виждам ги и бавно започвам да осъзнавам!
Та, това ще се случва! Винаги! Това е част от техният растеж! Растеж не като деца, а като хора! Та нали всички сме дошли да правим това – да растем! Чрез емоциите си, болките и страданията си, ние се разширяваме! Децата ми, като всички нас, ще плачат, ще се тръшкат, ще имат своите страдания, защото само така те ще опознават себе си, света си, ще се разширяват и ще разширяват границите на своя свят. Аз не мога, аз не трябва да ги спирам! Аз съм просто тяхна майка! Нищо повече и нищо по-малко! Аз не съм техен спасител! Аз не съм този, който ще преживее всичко заради тях! Това е тяхно право! Те ще растат и ще опознават и разширяват себе си всеки ден, чрез сълзите си, чрез насинените си бузи, чрез емоциите си. Аз съм просто тяхна майка! Нито добра, нито лоша! Нито успяла, нито провалила се! Нито права, нито грешна! Просто тяхна майка! Аз не съм тук, за да спирам сълзите им, аз съм тук за да избърша сълзите им! Аз не съм тук, за да ги предпазя от това да си насинят бузите, аз съм тук за да ги прегърна! Аз не съм тук, за да предотвратя нервните им изблици, аз съм тук за да ги утеша! Аз съм просто тяхна майка! Картинката с вечно щастливите и усмихнати деца, спретнати и красиви, и никога плачещи и страдащи, е само илюзия в моята глава. Това е невъзможно. То е и абсурдно. Те са човеци, дошли чрез мен, но като всички човеци са дошли да учат своите житейски уроци и да се развиват. Не съм се провалила, защото те проливат сълзи. Ще съм се провалила ако не проливат своите сълзи и не разширяват своите граници, опознавайки света си! Но за сега се справям блестящо! Има сълзи, има хаос, има болка! Децата ми се разширяват! Браво на мен! Справила съм се чудесно, защото съм им дала свободата да плачат, да бъдат себе си и да осъзнават какво е да си себе си! Никога няма да бъда перфектна и успяла майка, защото такова нещо не съществува!
Аз съм просто майка!
И се отпускам в усещането на това, да си позволя да бъда просто майка!
Лидия
снимка: www.istock.com