Едно писмо до всички родители. Едно писмо, което ще ви помогне да погледнете с други очи на вечната война вкъщи. Война, която непрекъснато ви кара да се питате къде бъркате, кара ви да се съмнявате в себе си, кара ви да страдате… Едно писмо, което вашето дете би искало да ви напише. Ако знаеше как.
„Toва е едно писмо, което ми се иска да можех да ти напиша.
Тази война, която в момента водим. Тези непрекъснати спорове. Аз имам нужда от тях. Имам нужда да споря. Не мога да ти го кажа обаче, защото не знам как да се изразя правилно. А и без това няма да прозвучи смислено.
В момента имам нужда да съм в конфликт с теб и имам нужда да мина през него. Имам нужда мина през омразата си към теб и към себе си.
Затова имам нужда от тази война, въпреки че и аз я мразя. И няма значение за какво се караме: за домашното, за прането, за боклука, за разхвърляната стая, за това, че искам да спя при приятели, за това, че искам самостоятелност, за това, че не искам самостоятелност, за гаджетата ми, за добрите ми приятели и лошите приятели. Няма значение. Имам нужда да се карам с теб и имам нужда ти да ми отвръщаш.
Отчаяно имам нужда да държиш другия край на въжето. Да го държиш здраво, докато аз най-накрая не го пусна – защото съм намерил за какво друго да се хвана в този нов свят.
Свят, който тепърва опознавам. Както опознавам и себе си. Преди знаех кой съм. Знаех ти кой си. Знаех кои сме. Но сега това не е така. Сега търся своите граници, които понякога откривам, само когато се изправям срещу теб. Само когато избутвам всичко, което познавам, до ръба на тези граници. Тогава ми се струва, че сякаш се освобождавам, че новото ми Аз се ражда, че мога да дишам.
Знам, че копнееш за сладкото дете, което бях. Знам го, защото и аз копнея за същото. И този копнеж е болезнен.
Чувствам обаче, че войната ми с теб, с всички, ще ме научи, че моята сянка не е по-голяма от светлината в мен. Тази война ще ме научи, че лошите чувства не значат край на взаимоотношенията. Тази война ще ме научи да слушам себе си, дори когато това може да разочарова останалите.
Този наш скандал, скандалът, с който се разделихме последно, ще свърши. Като всяка буря, ще отмине. Аз ще го забравя и ти ще го забравиш. Докато не се върне отново. За нещо друго. Или за същото. И тогава отново ще имам нужда да се хванеш за въжето. За да има за какво да се хвана и аз.
Знам, че тази задача те изтощава. Знам и че най-вероятно никога няма да ти благодаря за това, което правиш. Вероятно дори няма да си дам сметка за ролята, която играеш. И сигурно ще те критикувам за начина, по който правиш нещата. Никога няма да ми се струва, че това, което правиш, е достатъчно. И въпреки това, аз завися от теб и от начина, по който ще издържиш на тази война. И няма значение какво правя, колко споря, колко се цупя, колко мълча. Аз имам нужда от теб. Имам нужда да си там.
Моля те, дръж здраво другия край на въжето. И знай, че това е най-важното нещо, което някой прави за мен точно в този момент.
С обич, твоят тийнейджър”
Автор: Гретхен Шмелцер, д-р по психология
Източник: http://dama.bg
снимка: shkolazhizni.ru