Ако знаеш колко ми беше трудно да се науча да приемам комплименти. Дори в моментите, в които знаех, че изглеждам добре или че съм се представила добре, дори и в тези моменти, аз отново се съмнявах и питах: “Така ли?… Ама, наистина ли?…”. Беше ми нужно непрекъснато да се оглеждам в някой или нещо друго, за да оценя собствената си стойност. Непрекъснато търсех огледала, за да се огледам и да си “спомня” коя съм. Непрекъснато изпитвах нужда да чувам как изглеждам, колко съм добра и защо съм толкова добра. Забравях как изглеждам буквално 5 минути след като изляза от вкъщи и за последно съм се огледала в огледалото до входната врата. Просто забравях коя съм. Имах нужда веднага да се видя отново, за да си спомня. Панически отварях огледалото в колата, веднага след като съм излязла от вкъщи, за да се огледам. Търсех съзнателно и дори се отклонявах от маршрута си, за да намеря огледало, в което да се огледам. Понякога дори влизах в магазините, само за да се огледам и да си спомня, да се “намеря”!… Толкова лесно се губех и потъвах в това незнание коя съм, че понякога беше болезнено.
Не осъзнавах, че непрекъснатата и изтезаваща нужда непрекъснато да се оглеждам в някой или нещо друго, е явен симптом на не-уважение и не-любов към себе си. Не осъзнавах, че ако по някаква причина в света изчезнат всички огледала и всички хора ослепеят изведнъж, аз ще се окажа в патовата ситуация да нямам никаква идея коя съм, защо съм, и къде отивам… Ще се превърна в “никоя”!… Само, защото няма къде да се огледам, за да си спомня!… Звучи страшничко, нали?!…
Познавам толкова много хора като мен. Такива хора обикновено не могат да се наситят на комплименти, на жестове, на цветя и подаръци, на внимание… Това за тях са начините да се “огледат” в другите и да си спомнят, че са ценни. Чакат да получат това признание отвън, защото вътре в тях липсва.
Всъщност не знам защо говоря в трето лице множествено число, като самата аз допреди няколко месеца страдах от същият ненаситен “синдром”. Ясно си спомням как съвсем съзнателно исках да спра да го правя и да казвам “Така ли? Наистина ли?” и просто не можех. Нуждата беше толкова всепоглъщаща, че просто не успявах да се сдържа. Знаех, защото вече бях минала на етапа на осъзнаването, че трябва да се преборя с това, да променя начина, по който приемам себе си. Опитвах и опитвах, отново и отново… Осъзнавах и наблюдавах, но все още продължавах по инерция да отговарям с “Така ли?”.
Докато един ден не се чух да казвам: “Знам!”! Изненадата беше толкова силна, че се стреснах. Но истината беше, че дълбоко в себе си аз се бях променила, бях започнала да се обичам и харесвам, да се уважавам и ценя. И затова “Знам!” дойде така естествено! Оттогава нуждата непрекъснато да се оглеждам в огледалото или в другия, изчезна ,или поне понамаля и влезе в поносими рамки. Сега отговарям уверено и гордо, и винаги със “Знам!”.
“Мила, изглеждаш прекрасно!” – “Благодаря, мили. Знам!”
“Скъпа, беше възхитителна!” – “Благодаря, любими. Така е!”
“Любов моя, толкова се гордея с теб!” – “Благодаря, любов моя. И аз се гордея!”
Сега винаги отговарям така!
Защото вече се научих да се обичам, уважавам и ценя!
Защото открих вътрешното си огледало!
А вие как отговаряте?…