Как работят Наказанията и Наградите при децата?

Като майка на две момчета с не много голяма разлика по между им, с енергия в излишък, със силно изразена индивидуалност и емоции в повече родителството някак се превърна в най-голямото ми предизвикателство. Смело мога да се определя като забавна майка, но това определено не се отнася за случаите в които непрекъснатото състезание между децата ми, споровете им за дребни и незначителни неща, емоционалните изблици не тестват нервите и душевния ми мир.

Преди да имам деца винаги се възмущавах на майките в парка – Как може така да мърмори на детето си? или Защо си позволява да му се кара на публични места? От както имам деца не давам съвети, не се учудвам на майките в парка (освен ако не е нещо крайно) и прочие.

Преди време ви споменах в друга статия за Еми Илиева – Крайнова основател на Академия за комуникация и нейните лекции по ненасилствена комуникация и емпатично общуване за деца и възрастни, които силно ви препоръчвам, в случай, че се чувствате изчерпани и не знаете какво да правите с децата си. Методите ,които досега сте ползвали виждате, че не работят и някъде там дълбоко в себе си сте наясно, че няма да имат успех и за в бъдеще.

Търсейки решение за мен самата и моята ситуация като родител, който вярва в свободата на избора, зачитане на мнението на детето и тн. реших, че наказанията, подкупите и сделките не са решение, когато имаме дългосрочна цел….Тогава със сигурност би трябвало да има и друго решение!!!

Повечето съвети в книгите за родителството, започват с въпроси като: Как да накараме децата си да правят това, което им наредим?  и продължават с многобройни техники, с които да ги контролираме. Две от най-често срещаните техники са заплахите (познати още като ‘последствия’) и подкупите (похвалите/наградите).

В забележителната си книга ‘Безусловно родителство’, Алфи Кон започва с въпроса: Кои са дългосрочните цели и ценности, които искаме да предадем на децата си?

Основният проблем при следването на тези цели  е упражняването на прекален контрол върху децата. Изпълнението на ежедневните задачи често подтиква родителите да използват гореспоменатите практики, които от своя страна противоречат с тези наши дългосрочни цели.

Алфи Кон дава насоки как да спрем да използваме стратегии, които прилагаме върхудецата си, и предлага метод чрез който да си сътрудничим с тях.

‘Наказанието е просто известие за детето, без предупреждение, че нещо лошо ще му се случи, ако не прави, това което казваме’, ‘Логично ли е умишлено да правим децата си нещастни и да очакваме позитивни резултати?’, ‘Ако наказанието е толкова успешно, защо трябва да го прилагаме отново и отново?’, ‘Хрумвало ли ви е, че проблемът може да не е в детето, а в самата идея за наказанията?’

  • Ето и няколко примера защо наказанията/заплахите не вършат много добра работаНаказанията ядосват хората. Изпълват ги с ярост и ги провокират към отмъщение. ‘Докато историята ни учи за народите, психологията ни учи за индивида: тези които се чувстват като жертви, рано или късно стават мъчители.’
  • Наказанията учат на сила. Децата ни могат да не научат урока, който сме се опитвали да ги научим (‘Прибирай се навреме!’, ‘Пиши си домашните!’, ‘Спазвай обещанията си!’, ‘Не лъжи!’), но можем да бъдем сигурни, че урокът, който ще научат от ‘последствията’ е, че когато най-важните хора в живота им имат проблем, те ще се опитат да го решат като използват сила, за да направят друг нещастен и така да го накарат да се предаде.
  • Наказанията все някога ще изгубят силата, която някога са имали. Родителите на тийнейджъри, знаят че в един момент, когато заплашат с ‘Ще бъдеш наказан, ако…’, децата им просто ще им се изсмеят. И оставаме без трикове, защото всичко, което до сега сме правили, за да накараме децата да се подчинят е да ги заплашваме.
  • Наказанията не фокусират вниманието на децата върху, това което са направили, дали е редно или не, как биха постъпили по друг начин, а фокусира вниманието върху това, как ще бъдат наказани или какви последствия ще има за тях. ‘Следващият път да не съм те хванал да……’ и в отговор ‘Добре, няма да ме хванеш…’.

Последствията са важни, но не е достатъчно да научим децата си, че да нараняваш не е добре, по-важно е да ги научим ЗАЩО? Едно е да не наранявам, защото нещо лошо ще ми се случи на мен. Друго е, че ако нараня, това може да предизвика негативно преживяване или емоция за отсрещния човек, а аз не бих искал да съм човек, който наранява околните.

Похвалите/подкупите
Наказнаията и наградите не са нещо различно, те са просто двете страни на една и съща монета. Отново се стига до въпроса  „Какво искат да направя?“ но този път с нюанса ‘Какво получавам АЗ за това?’.

  • Изследванията показват, че деца които са непрекъснато хвалени/подкупвани, не са толкова услужливи с техните върстници.
  • Колкото повече използваме тези похвати, толкова повече децата губят интерес, към определеното нещо. Не е зле да поощряваме децата си, но е важно да го правим не за да ги накараме да ни се подчинят или да направят нещо за нас, а заради нещо, което сами са инициирали или постигнали.

 

Статията е написана по материали от книгата ‘Безусловно родителство’
Превод и подбор: Ива Цанева

източник: communication-academy.eu

увод: www.ladymagazine.today

 

 

No Comments Yet

Leave a Reply

Your email address will not be published.